Gerry & The Pacemakers – You’ll Never Walk Alone

Това е музикален блог. You know it, I know it, още в представянето си споменах, че в него ще пиша за музика (под една или друг форма) и че другата ми голяма страст – футболът – ще остане на заден план. Днес обаче ще направя малка стъпка встрани и ще ви разкажа най-красивата футболна история, на която съм ставал свидетел досега. И това ще стане под звуците на Gerry & The Pacemakers.

Кои са те?

Gerry & The Pacemakers са британска rock & roll група от Ливърпул, известна през 60-те години. За група, съществувала паралелно с The Beatles и идваща от същия град като тях, те се справят доста прилично и даже успяват да изкарат няколко сингъла, които оглавяват британските музикални класации по онова време (повече за групата тук). Един от тези сингли обаче с годините придобива такава огромна популярност, че се превръща в най-известния футболен химн, знае се наизуст и е пят от милиони хора по света и става символ на най-успешния до момента английски футболен клуб – Liverpool FC. Става дума за “You’ll Never Walk Alone”, разбира се.

С какво “You’ll Never Walk Alone” е специална за мене?

Сега е моментът да спомена едно от най-характерните неща за себе си. То е нещо, което всеки човек, познаващ ме от малко повече време, знае, но понеже едва ли всички, четящи това, са такива, е хубаво да спомена, че съм голям фен на Ливърпул и наистина много силно обичам клуба. И това е така, откакто съм на 8. Тогава обаче нямах никаква представа колко легендарен отбор подкрепям и какви успехи има той зад гърба си. По това време Ливърпул се движеха сравнително далече от върха на таблицата, не блестяха в европейските турнири и аз дори и не предполагах, че са четирикратен европейски шампион и че водят класцията за най-много титли на Англия. С времето обаче понаучих откъде идваме и къде принадлежим, отборът започна малко по малко да набира сила и в крайна сметка стигаме до заветната дата – 25.05.2005 ( :

На предния ден беше абитуриентският ми бал, който завинаги ще си остане една от най-хубавите вечери в живота ми. Няма да измествам фокуса към него обаче, може би друг път. Беше много емоционално, бях се прибрал в 9 сутринта, плаках в банята, докато се къпех, понеже ми беше мъчно за класа ми, след това спах няколко часа и в много окаяно състояние в 21:45 софийско време седнах да гледам финала на Шампионската лига, където Ливърпул се намираха за първи път от 20 години.

Треньорът ни беше нов. В първенството отново се движехме извън първата четворка. Отборът беше сглобен от, меко казано, странна комбинация от играчи, пътят до финала беше изключително изстрадан, а противникът ни – Милан – беше най-стабилният отбор в Европа през сезона. И никой не вярваше, че можем да спечелим.

Свърши първото полувреме. Резултатът – 3:0 за Милан. Нашата игра – ужасна. Абсолютно безпомощна, без едно-единствено положение пред италианската врата. На мене ми беше лошо – от недоспиване, от недостатъчно хранене през деня, от развоя на мача. През цялото време си представях как още на следващия ден се виждам с приятелите си, повечето от които, разбира се, фенове на най-гадния отбор в света – Манчестър Юнайтед – и не мога да ги погледна в очите. А те с ехидна усмивка ме успокояват и ми казват нещо утешително, макар че за тях това всъщност си е един малък триумф. Не можеше мачът да свърши така! Трябваше през второто полувреме да вкараме поне един гол! Нека поне да е 3:1 – звучи малко по-почетно от 3:0! Навън заваля дъжд и някаква аларма на кола се задейства. До този момент гледах мача с баща ми в хола, но реших за второто полувреме да се преместя в моята стая – за да ми е по-лесно като свърши да загася телевизора и по-бързо да заспя. И тогава дадоха кадри от агитката на Ливърпул. Те, както обикновено, пееха с цяло гърло “You’ll Never Walk Alone”, сякаш мачът току-що започва и всичко още е отворено. А единственото, което ми хрумна, гледайки това, беше да стисна зъби и палци и да започна да си повтарям на ум “Аз вярвам в чудеса!”. Това и направих. (Тук е моментът да прочетете текста на песента – той е неразривна част от историята, плюс това е кратък.)

54-та минута: гол на Джерард. 3:1. Глътка въздух. Не е толкова зле, поне вкарахме. 56-та минута: 3:2! Остават 34 минути! Все ще вкараме още един гол! Трбва да вкараме още един гол! 60-та минута: дузпа за Ливърпул! Аз не знам къде се намирам. Тичам неадекватно от моята стая до хола, където баща ми гледа мача. Питам го дали съдията е дал дузпата, макар че знам, че я е дал. Питам го дали Алонсо ще я вкара, все едно има как той да знае. Връщам се в моята стая. Алонсо бие, вратарят на Милан спасява, Алонсо се затичва към топката и я довкарва – 3:3! Аз съм си захапал и двете ръце, след това тичам и прегръщам телевизора, сестра ми ми се смее. Само за 6 минути и сме отново в играта! И до ден днешен съвсем ярко си спомням колко окрилен се почувствах тогава. Нямаше вече недоспиване, недохранване, емоциите около бала – имаше 30 минути до края на мача и ние имахме всички шансове да го спечелим!

От този момент до края е rollercoaster ride. Върнах се в хола да догледам мача с баща ми. В редовното време нямаше повече голове, в продълженията също и в крайна сметка всичко трябваше да се реши с дузпи. Милан бият първи и изпускат, ние вкарваме. След това Милан пак изпускат, ние вкарваме. Милан вкарват, ние изпускаме. Милан вкарват, ние вкарваме. Следват прословутите “спагетени” крака на Дудек, Милан изпускат последната си дузпа и Ливърпул след 1984 година са европейски шампиони за 5-ти път в историята си! След, вероятно, най-напрегнатия, драматичен и куриозен финал в историята на европейските клубни турнири! И аз съм свидетел на това събитие на живо! Скачам от радост вкъщи, а баща ми се радва с мене, макар че не е фен на Ливърпул. Минава известно време, докато подготвят церемонията по награждаването и най-накрая Стивън Джерард вдига купата над главата си под дъжд от червени конфети, а на стадион “Кемал Ататюрк” в Истанбул по традиция зазвучава химнът на новия шампион …

Audio clip: Adobe Flash Player (version 9 or above) is required to play this audio clip. Download the latest version here. You also need to have JavaScript enabled in your browser.

След почетната обиколка, когато най-накрая спряха прякото предаване, вече минаваше 1 часа, аз едва си държах очите отворени след двата дни, пълни с емоции, така че си отидох в стаята, легнах си и загасих лампата. После лежах буден и усмихнат в тъмното поне още час. Гордост и блаженство … ( :